Предговор

Следващите няколко страници обобщават позициите на левите комунисти, организирани в Интернационалната комунистическа партия, чийто печатен орган е "Комунистическата Партия". Читателят ще открие там основните елементи на революционния марксизъм, въз основа на които само пролетариатът може да има здрава и силна партия.

Доктрината и програмата, които партията олицетворява, са плод на исторически подбор, а не плод на безполезни гении. Историята ги е сплотила в стоманен блов в бурята на кървавите класови борби, които в средата на деветнадесети век изведоха на сцената нова класа, пролетариата.

Партията е школа на мислене и метод на действие. Партията се съставя от доктрина, програма, тактика и организация. Класата съществува само чрез своята партия; без нея пролетариатът съществува само като статистика.

Съществуването на партията не зависи от волята на великите лидери, а от съвестното и ревниво опазване и спазване на нейните съставни елементи и техните практически последици и, второ, от благоприятното развитие на социалните противоречия. В определени исторически преломи тя се свежда до малък брой упорити борци, а в други расте, развива се, превръща се в решаваща социална сила за окончателния сблъсък с режима на капитала.

Поради тези причини е изключено партията да се върне начело на борещите се маси, както в славния период от 1917-26 г., по силата на тактически средства, дипломатически средства, безразборни комбинации с други леви политически групи, нововъведения със загадъчно значение в областта на сложното преплитане на партийно-класовите отношения и пр.

Точно както не може да става дума за това партията да увеличава броя на членовете си като се върне към бюрократичните практики на фалшивата формална дисциплина, която се явава като контра на възстановяването на демократичните практики, които сега са завинаги изгонени не само от нашите среди, но и "от държавата и обществото". Това са трикове,  които убиват партията като орган на класата, дори и да увеличат нейния брой. Методи произлизащи от нетърпението на лидерите и полулидерите да "пробият", в илюзията, че могат да избягат от гетото, в което истинската партия е принудена да влезе не по собствена воля, а под натиска на победоносната контрареволюция в световен мащаб, деформираща задачите и характера на самата партия.

Най-добрата демонстрация на безсмислието на подобни маневри, вместо да се извлича чрез критиката на идеите, може да се провери чрез историческия опит. Съотношението на силите между социалните класи изобщо не се е променило, въпреки че троцкисти от различни течения, левичари с хиляди цветове, проповядват на всички посоки адаптирането на партията към ситуацията, което твърдят е една "реалистична" политика, състояща се в непрекъсната промяна на курса на кораба.

Ако периметърът на партията ни днес е тесен, а влиянието ѝ върху пролетарските маси - почти никакво, причината трябва да се търси в класовата борба, в историческите събития и трябва да имаме смелостта да заключим, че или марксизмът трябва да бъде отхвърлен, а с него и политическата партия, или че марксисткият комунизъм трябва да остане неизменен. Дори от тази материалистическа и историческа проверка, след като я е предвидила в доктрината, левицата е извлякла плодотворния урок: няма какво да се обновява, няма какво да се променя. Оставаме където сме!

Това е текст на интернационалната комунистическа партия, които потвърждава традиционните позиции на левицата, отвъд отклоненията, така че днес тази единна съвкупност от доктрина и практика е неразделно заявена само от партията, която на италиански език издава месечника Il Partito Comunista и шестмесечника Comunismo, на английски Comunist Left и The Communist Party, на испански El Partido Comunista.

Отново потвърждаваме, че възобновяването на класовото революционно движение може да се случи само чрез изострянето и радикализирането на социалните сблъсъци, произтичащи от ускоряването на противоречията на капиталистическата система, с които партията се съгласява дотолкова, доколкото, въз основа на своята недосегаема и неизменна доктрина и програма, ще знае как да се включи във всяка пролетарска борба, за да я насочи едновременно срещу предателския опортюнизъм на фалшивите работнически партии, срещу зловещия трицветен синдикализъм и срещу капиталистическата държава и буржоазния политически фронт.

Левицата знае, че в тази борба тя е и ще остане сама, не по свой собствен избор, а защото е принудена от пораженията на пролетариата, в които видна контрареволюционна роля изиграха позиции и групировки, които, макар да се позовават на пролетариата и дори на марксизма и революцията, стоят за интересите на дребнобуржоазните слоеве и трудовата аристокрация, като първо удържаха, после се разделиха и накрая изоставиха пролетарския фронт на врага.

Отдавна сме се разминали със сегашните заместители на синдикалистите, анархистите и "екстремистите" и историята го е направила, безмилостно смазвайки техните доктрини и дела.

* * *

Посвещаваме този кратък текст преди всичко на пролетарската младеж, за да загърби с присъщите за нея смелост, себеотрицание и ентусиазъм завинаги илюзорните изкушения на днешното общество, фалшивите митове за демокрацията и национална солидарност, на реформизъм и постепенност, да прегърне програма за борба, за сблъсък, на революционния комунистически фронт, анонимен и безличен.

Защото младите ще имат задачата да доведат комунизма до победа.


Програмата на партията (1921-49)

Интернационалната комунистическа партия е създадена въз основа на следните принципи, установени в Ливорно през 1921 г. при основаването на Комунистическата партия на Италия (секция на Комунистическия интернационал).

1. В настоящия капиталистически социален режим се развива все по-голям контраст между производителните сили и производствените отношения, който поражда противопоставянето на интересите на и класовата борба между пролетариата и господстващата буржоазия.

2. Днешните производствени отношения се защитават от властта на буржоазната държава, която независимо от формата на представителната система и използването на изборната демокрация, представлява орган за защита на интересите на капиталистическата класа.

3. Пролетариатът не може да разруши или промени системата на капиталистическите производствени отношения, от която произтича неговата експлоатация, без насилствено сваляне на буржоазната власт.

4. Незаменимият орган на революционната борба на пролетариата е класовата партия. Комунистическата партия, обединявайки в себе си най-напредналата и решителна част от пролетариата, обединява усилията на трудещите се маси, като ги насочва от борбата за групови интереси и условни резултати към общата борба за революционно освобождение на пролетариата. Партията има за задача да разпространява революционната теория сред масите, да организира материалните средства за действие, да насочва работническата класа в борбата и да осигурява историческата приемственост и международното единство на движението.

5. След свалянето на капиталистическата власт пролетариатът може да се организира в управляваща класа само като унищожи стария държавен апарат и установи своя собствена диктатура, т.е. като изключи буржоазната класа и нейните индивиди от всички политически права и функции, докато те социално оцеляват, базирайки органите на новия режим само на производителната класа. Комунистическата партия, чиято програмна характеристика се състои в това фундаментално осъзнаване, единно представлява, организира и ръководи пролетарската диктатура.

6. Единствено силата на пролетарската държава ще бъде в състояние систематично да прилага всички последващи мерки за намеса в отношенията на социалната икономика, чрез които ще се осъществи замяната на капиталистическата система с колективно управление на производството и дистрибуцията.

7. В резултат на тази икономическа трансформация и последващите трансформации на всички дейности на социалния живот, необходимостта от политическа държава ще бъде премахната; чийто механизъм постепенно ще се сведе до този на рационалното управление на човешките дейности.

Позицията на партията относно положението в капиталистическия свят и работническото движение след Втората световна война се основава на следните точки:

8. През първата половина на двадесети век капиталистическата социална система се развива в икономическата област с въвеждането на работодателски съюзи сред работодателите с монополни цели и опити за контрол и насочване на производството и обмена според централните планове, до държавното управление на цели производствени сектори; в политическото поле с нарастването на полицейския и военен потенциал на държавата и правителствения тоталитаризъм. Това не са нови типове социална организация с преходен характер между капитализма и социализма, нито са връщане към предбуржоазните политически режими: това са точни форми на още по-пряко и изключително управление на властта и държавата от най-развитите сили на капитала.

Този процес изключва мирните еволюционни и прогресивни интерпретации на зараждането на буржоазния режим и потвърждава прогнозата за концентрацията и антагонистичното разгръщане на класовите сили. За да може революционната енергия на пролетариата да бъде укрепена и концентрирана със съответния потенциал, пролетариатът трябва исторически да отхвърли метода на съюзите за преходни цели на революционната класова партия с буржоазни партии и партии на средните класи, както и с псевдоработнически партии с реформистка програма.

9. Световните империалистически войни показват, че кризата на разпадането на капитализма е неизбежна поради решителното откриване на периода, в който неговият растеж вече не засилва нарастването на производителните сили, а засилва натрупването му към различно и по-голямо унищожение. Тези войни доведоха до дълбоки и повтарящи се кризи в световната организация на работниците; управляващите класи успяха да им наложат национална и военна солидарност с едната или другата страна на войната. Единствената историческа алтернатива, която може да се противопостави на тази ситуация, е повторното разпалване на вътрешната класова борба до гражданска война на трудещите се маси за сваляне на властта на всички буржоазни държави и световни коалиции; с възстановяването на международната комунистическа партия като сила, автономна от всички организирани политически и военни сили.

10. Пролетарската държава, доколкото нейният апарат е средство и оръжие за борба в историческия период на преход, не черпи организационната си сила от конституционни канони и представителни схеми. Най-голямото историческо развитие на нейната организация досега е тази на работническите съвети, които се появяват по време на Руската революция от октомври 1917 г., в периода на въоръжената организация на работническата класа под ръководството единствено на болшевишката партия, на тоталитарното завземане на властта, на разпръскването на учредителното събрание, на борбата за отблъскване на външните атаки на буржоазните правителства и за вътрешно смазване на бунта на свалените класи, на средните и дребнобуржоазните класи и на партиите на опортюнизма, неизменни съюзници на контрареволюцията в решителните фази.

11. Защитата на пролетарския режим от опасностите от дегенерация, присъщи на възможните неуспехи и отстъпления в работата по икономическите и социалните преобразувания, чието цялостно осъществяване е немислимо в рамките на една страна, може да се осигури само чрез непрекъснато съгласуване на политиката на работническата държава с обединената международна борба на пролетариата на всяка страна срещу нейната буржоазия и нейния държавен и военен апарат; непрекъсната борба във всяка ситуация на мир или война и чрез политически и програмен контрол на световната комунистическа партия върху държавния апарат там, където работническата класа е достигнала до властта.


По следите на великата марксистка традиция

Въз основа на тази програма международната комунистическа партия утвърждава в цялост доктриналните основи на марксизма: диалектическия материализъм като система на светоглед и човешка история; основните икономически доктрини, съдържащи се в "Капитал"-ът на Маркс, като метод за тълкуване на капиталистическата икономика; програмните формулировки на Манифестът на Комунистическата партия като историческа и политическа пътна карта за еманципацията на световната работническа класа. Програмата също оправдава цялата система от принципи и методи, чието потвърждение, възстановяване и последващо развитие представляват победоносният опит на руската революция, теоретичната и практическата работа на Ленин и болшевишката партия в решаващите години на завземане на властта и гражданската война, както и класическите тези на Втория конгрес на Комунистическия интернационал, които уроците от трагичната ревизионистична вълна, започнала през 1926-27 г. под името "социализъм в една страна", придават днес още по-остър акцент.

Тази вълна, която само условно се свързва с името на личността Сталин, се породи от натиска на гигантските обективни социални сили в Русия след неуспеха да се разпространи революционният огън от октомври 1917 г. върху целия свят - натиск, на който не се смяташе, че може да се противодейства навреме чрез програмно и тактическо ограничаване, което, дори и да не можеше да предотврати поражението, щеше да направи възраждането на международното комунистическо движение по-малко трудно и мъчително.

Тази вълна имаше много по-смъртоносни последици от опортюнистичната болест, която порази краткото съществуване на Първия интернационал (анархистични отклонения), от тази, която потопи Втория интернационал в бездната на присъединяването към т.нар. Union Sacrée (Свещеният съюз), а след това и в империалистическата война през 1914 г. (постепенност, парламентаризъм, демократизъм). Така днес, в новото хилядолетие, положението на работническото движение изглежда хиляди пъти по-критично, отколкото в дните на главоломния крах на Втория интернационал в началото на Първата световна война.

Третият интернационал се ражда през 1919 г. с програма, която, възстановявайки основите на марксистката доктрина, необратимо скъсва с демократичните, постепенни, парламентарни и пацифистки илюзии на Втория интернационал (който освен това потъва в най-недостойния шовинизъм и войнственост по време на войната). Нищо не омаловажава огромния исторически принос на Ленин на Троцки и старата болшевишка гвардия, признанието, че до известна степен опасността от деволюция на Комунистическия интернационал е надвиснала от самото начало, както в прекалено прибързания метод на конституиране на комунистическите партии, особено в Западна Европа, така и в прекалено еластичната тактика, възприета за "завладяване на масите".

Този метод и тактика на архитектите на Червения октомври в никакъв случай не означава отказ от основните принципи на насилственото завземане на властта, на унищожаването на буржоазния парламентарен и демократичен държавен апарат или за установяването на ръководена от партията пролетарска диктатура. Тяхното прилагане може би нямаше да има катастрофални последици, ако революцията, както се очакваше, бързо се бе разрастнала по целия свят. Но, както предупреждаваха левите още на Втория конгрес през 1920 г., рискът е бил голям да имат най-негативни последици за разклатената структура на партиите, които често спореха, недостатъчно имунизирани срещу възможността за социалдемократически рецидиви веднага щом вълната отмине, както за съжаление стана, изваждайки на повърхността не толкова хората, колкото гнойните болести на твърде близкото минало.

Между 1920 и 1926 г. левицата призовава за определяне на единна програмна и тактическа платформа за всички секции на Интернационала; предупреждава за опасностите, свързани с прилагането на "революционния парламентаризъм" на Запад, където демокрацията е била измъчвана повече от век, но преди всичко се противопоставя на тактиката на "политическия единен фронт", на "работническо (и работническо-селско) правителство" като двусмислена резервна формула вместо недвусмислената "пролетарска диктатура". Тя осъжда метода на пряко членство в Интернационала на организации, независими от местната комунистическа партия, и приемането на "симпатизиращи" партии и отхвърля практиката на инфилтриране в псевдоработнически или дори буржоазни партии (като Гоминданa) и, което е още по-лошо, на "блокове", макар и временни, със самозвани партии, които са сходни или условно съгласувани само на привидно "сходни" позиции.

Критерият, от който се вдъхновяваше левицата тогава, беше и си остана следният: укрепването на комунистическите партии не зависи от тактически маневри или прояви на субективен волунтаризъм, а от обективен факт на разиграване на революционен процес, който няма причина да се подчинява на каноните на линейния и непрекъснат прогрес. Завземането на властта може да бъде далечно или близко и в двата случая, но особено в първия, подготовката за него (и подготовката на прослойка пролетарии за него) означава да се отхвърли всяко действие, което може да потопи комунистическата организация обратно в опортюнизъм, подобен на този на Втория интернационал, т.е. в разкъсване на неразривната връзка между средства и цели, тактика и принципи, непосредствени цели и крайни цели, резултатът от което може да бъде само връщане към електорализма и демократизма в политиката, към реформизма в социалната сфера.

От 1926 г. конфликтът преминава директно на политическо ниво и завършва с разрива между Интернационала и комунистическата левица в Италия. Двете теми на масата бяха "социализъм в една държава" и малко по-нататък "антифашизъм". "Социализм в една страна" е двойно отрицание на ленинизма, защото вкарва в социализма това, което Ленин нарича "капиталистическо развитие от европейски тип в дребнобуржоазна и полусредна класа в Русия", и защото отделя съдбата на руската революция от тази на световната пролетарска революция. Това е доктрината на контрареволюцията: вътрешно тя оправдава репресиите срещу старата гвардия на марксистите и интернационалистите, като се започне от Троцки; извън границите на СССР тя благоприятства смазването на левите течения от централните фракции, често пъти само социалдемократите отцеляват, "капитулиращи повсеместно пред буржоазията" (Троцки).

Основната проява на това изоставяне на програмните основи на световната комунистическа борба бе именно замяната на лозунга за революционно завземане на властта с лозунга за защита на демокрацията от фашизма, все едно демократическата или фашистката форма на управление не отговаряха на общата цел за запазване на капиталистическия режим пред опасността от нова революционна вълна на пролетариата, която да се редува начело на държавата според основните изисквания на динамиката на борбата между класите. Това явление се проявява не само в Третия интернационал след падането на германската империя след победата на Хитлер през 1933 г., но и в самата "троцкистка" опозиция, която поема лозунга за "защита на демокрацията от фашизма", макар и да го представя като "фаза" или "етап", който трябва да бъде преодолян, преди да може да се издигнат максималните искания на революционния пролетариат. И в двата случая това доведе до унищожаването на работническата класа като отделна политическа сила с цели, противоположни на целите на всяка друга социална прослойка; до мобилизирането на пролетариите в различни страни, за да защитят първо демократичните институции, а след това "родината"; до възраждането и ожесточаването на шовинистичната омраза; и накрая, до разпускането, дори формално, на Комунистическия интернационал и временното унищожаване на всякакво желание за неговото възстановяване.

След като работническата класа беше впрегната в кървавата колесница на империалистическата война от 1939-1945 г., оскъдните сили на интернационалния и интернационалистическия комунизъм, ако и където бяха оцелели, не бяха в състояние да повлияят по никакъв начин на ситуацията: викът за "превръщането на империалистическата война в гражданска война", първият анонс през 1914 г. на руската революция от 1917 г., остана глух и презрян. Следвоенният период не само не поддържа "наивните" надежди за експанзия на революционния комунизъм на върха на руските щикове, но вижда триумфа на нео-министерството, дори по-лошо от това на десните на Втория интернационал, тъй като беше упражнено в най-трудния период на капиталистическата реконструкция в полза на възстановяването на авторитета на държавата (разоръжаване на пролетариите, включени в партизанските формации), спасяването на националната икономика (заеми за възстановяване, приемане на строги икономии в името на "висшите интереси" на нацията и т.н.) и още по-късно, в "народните демокрации", в полза на възстановяването на ред, заклеймен като "съветски" (Берлин, Познан, Будапеща).

След като приключи периодът на открито сътрудничество начело на държавата, "комунистическите" партии, свързани с Кремъл, се оказаха изтласкани в периферията на чисто парламентарната "опозиция" от съюзниците на войната и "мира" в един все по-окован със стоманени колани, ръководен от полицията и фашистки свят; но далеч от това да намерят високия път на Ленин (което не биха могли да направят, дори и хипотетично да искаха), те все повече и повече затъваха в бездната на пълната ревизия на марксистката доктрина, до степен, че вече не предвиждаха и не защитаваха нито края на капитализма, възвеличаван, напротив, под формата на международна търговия, нито буржоазния парламентаризъм, който, напротив, защитаваха от атаките на буржоазията, забравила своето "славно" минало. В крайна сметка те престанаха - много преди "отварянето за пазара" на страните от Изтока - да се застъпват за развитието на онази предполагаема борба между "социалистическия лагер" и "капиталистическия лагер", до която сталинизмът в крайна сметка сведе класовата борба, защото в международен план девизът стана: "Съжителство и мирна конкуренция!"

Днес тези партии са сменили имената си, тъй като вече не могат да понасят дори термина "комунистически", който им тежи толкова много.

Последицитие на "съжителство" и икономическата конфронтация доведоха само до ликвидирането на сталинизма. Ето защо за нашата партия отказът от сталинизма в страните от Източния блок не беше изненада; напротив, тя го предвиждаше като неизбежно и окончателно преодоляване на икономическо ниво на всяко отделяне от световния пазар и на онази автаркия, която е необходима на изостаналите страни за първото развитие на националната капиталистическа промишленост, така че тя да може да се конкурира с тази на старите капиталистически сили.

Макар че лъжата за "национал-комунистическа" Русия, каквато тя би била през сталинския период и до 1989 г., все още не е рухнала, в конкретното историческо развитие тя вече се е превърнала в откровено капиталистическа страна с пролетаризирани производители и с цялата икономическа, политическа, социална и морална мръсотия на една истинска и завършена "демокрация". Сталинското предателство на комунизма и колаборацията му с прогнилия атлантически и западен капитализъм, ако и да превърнаха в студена пепел великолепието на комунистическата революция от 1917 г., която накара света да трепери, все пак изтръгнаха Русия от полуфеодалната инерция, като приложиха нейното примитивно капиталистическо натрупване с желязо и огън и с ужасите на всички исторически прецеденти. Следователно в източните страни не сме свидетели на връщане от социализма към капитализма, още по-малко на провал на първия, а на преход от изостанала към упадъчна фаза на същия този меркантилен и наемен капитализъм. Единствено опитът грандиозният капитализъм да бъде маскиран като социализъм се провали в днешна Русия. Разпространението му по всички краища на света не е доказателство за поражението на комунизма, а напротив - най-добрата предпоставка за бъдещата му победа. Великата Октомврийска революция, пролетарска, интернационална и комунистическа, оттогава насам осветява пътя към нова, по-мощна и победоносна революция.

Именно от дъното на тази пропаст, в очакване на пролетарското изкупление, се надига викът: "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!" и "Диктатура на пролетариата!". Това е нашият вик.


За възстановяването на марксистката революционна теория

Завръщане към "катастрофизъм"

От гледна точка на общото учение за историческата и социалната революция пълната политическа дегенерация на старото комунистическо движение доведе до отхвърляне на "катастрофичната" визия на Маркс: нито класовата борба, нито сблъсъците между държавите вече няма да водят - както се казваше - до насилствена борба, до въоръжен конфликт. По принцип перспективата беше както на международен мир, покръстен на мирно съвместно съществуване, така и на социален мир, гарантиран от консервативния и реакционен лозунг за "нова демокрация", основана на "демократично планиране", "структурни реформи" и "борба с монополите". В действителност сталинският "комунизъм", а още повече постсталинският "комунизъм", не беше нищо друго освен апология на прогреса, доколкото възхваляваше увеличаването на производството и производителността; той не беше нищо друго освен апология на капитализма, доколкото възхваляваше увеличаването на търговията.

Днес, когато твърдостта на „мирното съжителство“ е отстъпила място на променливата международна ситуация, която търси нови корекции с оглед на следващия световен конфликт, опортюнистичните псевдо-работнически партии вече не се различават дори формално от тези на явно „десните“.

Пред лицето на това предателство на всеки класов принцип марксистките позиции остават непроменени: в условията на капитализъм увеличаването на производството и производителността означава увеличаване на експлоатацията на труда от капитала, непропорционално увеличаване на неплатената част от труда, на принадената стойност. Потреблението на работниците, "резервът", който работническата класа създава за себе си под формата както на индивидуални, така и на социални (помощи за болест и старост; семейно законодателство и т.н.), може да нараства; но също така нараства и подчинението на производителя на капитала и несигурността на неговото състояние, свързано с възходите и спадовете на пазарната икономика. Класовият антагонизъм изобщо не се смекчава, а напротив, достига до максимум.

Разширяването на търговията означава разширяване на господството на развитите страни над слабо развитите и постепенно засилване на естествената конкуренция между развитите страни. Свързвайки различните народи, различните континенти в мрежите на една все по-глобална икономика - което е реално, макар и неволно постижение - това диалектически представя един "негативен" аспект, който всички нейни апологети се преструват, че не разбират: подготовката на търговски, а след това и на финансови и индустриални кризи, чийто изход, както днес, така и вчера, може да бъде единствено империалистическата война. Нещо повече, все по-голяма част от производителните сили днес се разхищава не за производството на стоки и услуги, които "честната търговия" и "взаимният интерес", скъпи на опортюнистите от Запада и Изтока, биха дарили на цялото човечество, а за производството на разрушителни оръжия, чиято функция е дори повече икономическа (сектор на натрупване за поглъщане на свръхпроизводството), отколкото военна.

Капитализмът е безкрайно възпроизводство на капитала; целта на капиталистическото производство е самият капитал. Растежът отвъд всички естествени граници на стоковото производство, осъществявано с главоломна скорост, не води до по-голямо благоденствие за човешкия вид, а напротив - до поредица от катастрофални кризи на свръхпроизводството, които разрушават социалния живот на цялата планета. От тези кризи - отричани в продължение на десетилетия от всички буржоазни теоретици и считани за неизбежни от истинския марксизъм - работническата класа е първата жертва, която понася основната тежест с безработицата, намалените заплати и увеличените работни натоварвания.

За капитализма войната е необходима последица от периодичната криза на свръхпроизводството. Следователно капиталистическата война е неизбежна. Единствено огромните разрушения, причинени от съвременните световни войни, позволяват на капитализма да възобнови след това своя адски цикъл на възстановяване - натрупване. Съвременните империалистически световни войни - макар и винаги прикрити зад "хуманитарни", "демократични", "пацифистки", "отбранителни" паравани - в действителност са необходими на различните капитализми, за да си поделят изчерпаните пазари, да преразпределят континентите. Следователно те са войни за запазване на капитализма, както на това икономическо ниво, така и доколкото в условията на криза осигуряват премахването на част от работната сила, която надвишава намаления капацитет за производителна заетост. Това са огромни кланета на роби, които капиталът временно не е в състояние да поддържа. Или война, или революция, няма друг изход.

Революционното комунистическо отношение към войната заклеймява като трагична илюзия желанието да се съчетаят капитализмът и мирът и заявява, че само свалянето на буржоазната власт и унищожаването на производствените отношения, основани на капитала, ще могат да освободят човечеството от това многократно осъждане. По примера на Маркс и Ленин партията провъзгласява тактиката на класовия антимилитаризъм, на побратимяването по фронтовете, на революционния пораженчески подход на фронта и в тила, които идват, за да превърнат войната между държавите във война между класите.

Поради основното материално противоречие, което опорочава всички движения на легалитаризма и междукласовия пацифизъм, които осъждат войната, но в рамките на настоящия режим, комунизмът предвижда, че поради буржоазната си класова матрица, когато са принудени да избират между войната и революцията, те непременно ще изберат първата. Заедно с Ленин ние ги разглеждаме като измамен и разрушителен фактор в здравата бойна ориентация на пролетариата и помощен инструмент на милитаризма за въвличане на пролетариата във война. Всъщност пацифистите са тези, които, обвинявайки моментния "агресор" за онези ужаси върху населението, които империалистическите войни винаги и неизбежно предизвикват, стигат дотам, че накрая изискват от буржоазните държави "да го спрат с всички средства", а от пролетариите - да се избиват помежду си в името на този лъжлив идеал за "мир", "демокрация", "цивилизация" и т.н.

Изправени пред по-класически реформистките аргументи на постсталинизма, позициите на революционния марксизъм остават такива, каквито са били по времето на социалдемокрацията: съвременният капитализъм в никакъв случай не се характеризира (Енгелс вече е отбелязал това!) с "липса на план"; а самото "планиране", каквото и да е то, в никакъв случай не е достатъчно, за да характеризира социализма. Дори (повече или по-малко реалното) изчезване на социалната фигура на капиталиста, която трябваше да характеризира вчерашното руско общество, не е достатъчно, за да докаже премахването на самия капитализъм (Маркс вече отбеляза това!), тъй като капитализмът не е нищо друго освен свеждането на съвременния работник до състоянието на наемен работник, а там, където това е налице, той продължава да съществува.

Апологията на капитализма и социалдемократическият реформизъм, чийто синтез е характерен за руския или китайския "комунизъм", дори по-лош от класическия реформизъм, са свързани с пораженчество, което, като психологическо и идеологическо отражение на разпадането на революционната сила на пролетариата, дори стерилизира бунта, който тази апология и този реформизъм предизвикват в определени работнически кръгове. Той се състои преди всичко в това, че отрича всяка възможност на работническата класа да преодолее ожесточената конкуренция, която я разделя днес, да се опълчи срещу деспотизма на потребностите, породени от капиталистическия просперитет, да избегне кретинизация, породена от буржоазната организация на богатството, свободното време и "културата", за да се конституира като революционна партия; и второ, тя се състои в това да признае, имплицитно или експлицитно, че напредъкът в областта на оръжията е превърнал нормалното притежание на военния потенциал на обществото от страна на управляващата класа във вечно неразрушим монопол. Всички тези позиции са равносилни на отказ от всякаква революционна надежда пред лицето на фактическото, но за нас исторически преходно, всемогъщество на капитала.

Откриваме ги по същия начин във всяка епоха на политическа и социална реакция (суеверно уважение към военната мощ на врага, с което Енгелс се бори още по времето на "конвенционалните" оръдия и пушки; филистерско презрение или пренебрежение към "тъпотата", "невежеството", "липсата на идеализъм" на работниците, с което вече се бори Ленин и всички революционни борци), но всяка от тях създава свои собствени императивни причини да вярваме в тях (атомната и водородната бомба или, както в лукубациите на Маркус и други подобни, неизлечимо покваряващата сила на "потребителското общество"!).

Централният инструмент на това морално сплашване са мощните средства за комуникация, които повтарят до манията, че сегашното общество е възможното „по-малко зло“.

И тук марксистките позиции остават такива, каквито са били винаги: капитализмът разделя, но в същото време концентрира и организира пролетариата; и в крайна сметка концентрацията има предимство пред разделението. Капитализмът корумпира и отслабва, но без да иска, революционно възпитава пролетариата; и в крайна сметка това възпитание има надмощие над корупцията. Всъщност всички сложни продукти на "индустриите на удоволствията" са също толкова безсилни да успокоят нарастващото неразположение на социалния живот (както в града, така и в селото), колкото успокоителните средства на съвременната медицина са безсилни да възстановят у човека от капиталистическото общество хармонията в отношенията му със себе си и с другите, която "модерният живот" - т.е. капитализмът - разрушава. Днес, както и вчера, силата на капитала се крие много повече в това, че той смазва производителя чрез продължителността на деня, седмицата, годината и трудовия живот. Но капитализмът по необходимост трябва да ограничи тази продължителност исторически; той го прави бавно, подло, с непрекъснати стъпки назад, но не може да не го направи и последиците от това, както предвиждат Маркс и Енгелс, задължително ще бъдат революционни, ако се вземе предвид, че от друга страна той е длъжен по същия начин да възпитава (едновременно с опияняването им) онези, които ще станат негови "гробари".

Следователно, независимо дали перспективата е тази на следващата експлозия на криза от типа на 1929 г., която свежда днешния „буржоазен работник“ до състоянието на пролетарий, или тази на дълга историческа фаза на експанзия и „просперитет“, самата диалектика на настоящето обществото пречи на всеки, който не практикува открито поражение, да изведе (както правят маоисти, кастроисти, геварианци и т.н. от различни гледни точки) от дезорганизацията на пролетариата окончателно историческо осъждане, „социологически обусловена“ импотентност към възстановяването на партията и интернационала на класата и следователно необходимостта други социални слоеве или социологически категории (селяни, студенти и т.н.) да заемат своето място в авангарда на социалната революция.

Още повече, абсурдно е да се вярва, че с превъзходната социална власт, която самото развитие на капитализма предоставя на работническата класа, последната е станала безсилна да изпълни първата задача на всяка социална революция в историята: разоръжаването на класовия враг, тоталитарното присвояване на неговия военен потенциал.

Завръщане към революционния "тоталитаризъм"

В политически и социален план окончателната победа на демократизма над революционната доктрина на пролетариата в старото комунистическо движение доведе до представянето на "съпротивата срещу тоталитаризма" като цел на пролетариата и всички социални слоеве, потиснати от капитала.

Тази ориентация, чиято първа историческа проява е предвоенният и военновременен антифашизъм, не пощадява нито една от партиите, свързани с Москва (няма голямо значение дали са се освободили от нейния контрол, както китайската), което води до отричането на единна партия, несъмнено комунистическа форма и ленински по произход, като необходимо ръководство на революцията и пролетарската диктатура. Докато в "народните демокрации" от така наречения "социалистически лагер" властта беше в ръцете на народни или национални "фронтове", или по-скоро на партии или "лиги", които изрично олицетворяваха блок от няколко класи, "комунистическите" партии, работещи в „буржоазното поле“, тържествено се отрекоха от доктрината за революционното класово насилие като единствен път към властта и за диктатурата, упражнявана от класата само чрез комунистическата партия, като единствения начин да я поддържат, и те обещаха на високо ухажваните социалистически, католически и други събеседници "социализъм" който ще се управлява съвместно от няколко партии, представляващи "народа". Приветствана от всички врагове на пролетарската революция, които във вдъхновения от Сталин „комунизъм“ отхвърляха всичко, което напомняше за ослепителния Червен октомври, тази ориентация беше не само пораженческа, но и илюзорна.

Точно както пролетариатът не претендира за никаква свобода за себе си в рамките на деспотичния режим на капитала и следователно не прави знамето нито на „формалната“, нито на „реалната“ демокрация свое собствено, така той претендира като неразделна част от своята програма потъпкването на всички свободи за социалните групи, свързани с капитала в рамките на деспотичния режим, който след като вземе властта, ще наложи на победената класа. Ако буржоазията маскира диктатурата си зад демократичната фикция - според която на политическата арена ще има сблъсък не на антагонистични класи, а на свободни и равни индивиди, които "диалогизират" помежду си, и този сблъсък ще бъде по-скоро на мнения, отколкото на физически и социални сили, разделени от неизлечими контрасти – комунистите, които от времето на Манифеста „няма какво да крият“ открито заявяват, че революционното завладяване на властта, необходима прелюдия към социалната палингенеза, означава тоталитарно господство на бившата потисната класа, олицетворена от нейната партия, върху бившата управляваща класа.

Антитоталитаризмът е претенция на онези класи, които се движат на същата социална основа като капиталистическата класа (частно разпореждане със средствата за производство и продукти), но които неизменно са смазани от нея; това е идеологията - обща за колоритните движения на "интелектуалци", "студенти" и т.н., от която периодично се заразява политическата сцена - на дребната и средна градска и селска буржоазия, вкопчена в тези митове за дребното производство, за суверенитета на индивида и на „пряката демокрация“, за които знае, че са осъдени от историята, но въпреки това отчаяно се опитва да спаси. Следователно той е едновременно буржоазен и антиисторически, и поради тези две причини е антипролетарски. Разрухата на дребната буржоазия под ударите на чука на едрия капитал е исторически неизбежна и социално представлява - по капиталистически, брутално и бавно в същото време - стъпка напред към социалистическата революция, тъй като има истинския и единствен исторически принос на капитализма: централизация на производството, социализация на производствената дейност.

Точно както лозунгът за „борба срещу монополите“ в защита на дребното производство беше и е реакционен, така са реакционни и всички онези движения, които – независимо дали като отражение на дребнобуржоазни идеологии или като неразбрана реакция на дегенеративния ход на руската революция (тълкувано като ефект не от липсата на международно разпространение на пролетарската революция и изоставянето на комунистическия интернационализъм, а от установяването от самото начало на тоталитарна, следователно антидемократична диктатура) - те виждат революционния процес като постепенно завоевание на острови на периферна „власт“ от недиференцирани пролетарски корпоративни тела, изразяващи фантомна „пряка демокрация“ (примерно грамшианска и ординовистка теория за фабричните съвети, настоящи бълнувания на различни работнически или други „власти“). Те пренебрегват централния проблем за завладяването на политическата власт, за унищожаването на капиталистическата държава, а оттам и на партията като централизиращ орган на класата. Други представят като вече осъществен "социализъм" система, основана на мрежа от "самоуправляващи се" предприятия, всяко от които разработва своя план чрез подобни органи за "вземане на решения отдолу" (югославската теория за самоуправлението), като по този начин унищожават из основи възможността за онова "обществено производство, регулирано от общественото предвиждане", която Маркс нарича "политическа икономия на работническата класа" и която е осъществима единствено чрез преодоляване на автономията на основните производствени клетки на капиталистическата икономика и "сляпото господство" на пазара, в който те намират своя единствен, хаотичен и непредвидим, свързващ елемент.

В заключение, всеки, който свързва понятието за социализъм с каквато и да е форма на либерализъм, демократизъм, корпоративизъм, локализъм, многопартийност или, още по-лошо, антипартийност, както правеха по различни начини "антируските" течения, развили се в работническото движение в резултат на сталинистката буржоазна контрареволюция, се поставя извън историята, извън пътя, водещ към възстановяването на тоталитарната комунистическа партия и Интернационал.

Завръщане към интернационализма

От 1848 г. насам, т.е. от появата на това, което неслучайно е озаглавено "Манифест на Комунистическата партия", комунизмът и борбата за революционна трансформация на обществото по дефиниция са интернационални и интернационалистични: "Работниците нямат родина"; "Обединените действия поне в цивилизованите страни са едно от първите условия за еманципацията на пролетариата".

По време на създаването си през 1864 г. Международната асоциация на работниците включва в общия си устав признанието, че „всички усилия за постигане на великата цел на икономическата еманципация на работническата класа досега са се провалили поради липсата на солидарност между множество категории работници във всяка страна и поради отсъствието на братски съюз между работническите класи на различните страни" и настоятелно провъзгласи, че "еманципацията на работниците не е местен или национален проблем, а социален проблем, който обхваща всички страните, в които съществува модерното общество и чието решение зависи от практическото и теоретично сътрудничество на най-напредналите страни". През 1920 г. Комунистическият интернационал, роден от дългата борба на глобалната интернационалистическа левица за превръщането на империалистическата война в гражданска война, независимо дали в най-демократичните републики или в най-автократичните империи, или в най-конституционните и парламентарни монархии, възобновява и прави свой устав на Първия интернационал. Той провъзгласи, че „новият Работнически интернационал е създаден за организиране на общи действия на пролетариите от различни страни, насочени към единствената цел свалянето на капитализма, установяването на диктатурата на пролетариата и на международна република на Съветите за пълно премахване на класите и за осъществяването на социализма, този първи етап на комунистическото общество", добавяйки, че "организационният апарат на Комунистическия интернационал трябва да гарантира, че работниците от всяка страна имат възможността да получават по всяко време възможно най-голямата помощ от организираните пролетарии от други страни“.

Нишката на тази велика традиция беше прекъсната през първия междувоенен период от комбинираното действие на теорията и практиката на „социализма в една страна“ и замяната на борбата за демокрация срещу фашизма с борбата за диктатура на пролетариата. Първата директива разделя съдбата на победилата революция в Русия от тази на пролетарското революционно движение в целия свят, обуславяйки развитието на последното с променящите се дипломатически и властови интереси на съветската държава. Второто, разделяйки света на фашистки и демократични страни, нареждайки на пролетариите, включени в тоталитарните режими, да се борят срещу своето правителство не за революционно завладяване на властта, а за възстановяване на демократичните и парламентарни институции, и на пролетариите, включени в демократичните режими да защитават своите правителства и, ако е необходимо, да воюват за тях срещу техните братя от другата страна на границата, свързват съдбата на работническата класа с тази на съответните им „родини“ и техните буржоазни институции.

Разпадането на Комунистическия интернационал по време на Втората световна война беше резултат на обръщането на доктрината, стратегията и тактиката и́. От новото империалистическо клане в Източна Европа се появиха държави, които се наричаха социалистически, но които гневно провъзгласяваха и защитаваха собствения си национален „суверенитет“; които се наричаха братя, но бяха изолирани от ревниво пазени граници; които казаха, че са членове на „социалистически лагер“, но бяха разделени от икономически конфликти, за разрешаването на които, когато достигнаха точка на изключително напрежение, оставаше само използването на груба сила (Унгария, Чехословакия) или които, когато Военна намеса не беше възможна, тя доведе до дълбоки разкъсвания, както в случая с Китай и Югославия. На свой ред партиите, които все още не са достигнали до „власт“, претендират за притежаване на собствен „национален път към социализма“ (който за всички беше единен път на отказ от революцията и пролетарската диктатура и на пълно придържане към демократичната идеология, парламентарна и реформисти) и се представиха, в горда защита на своята автономия от другите "братски" партии, като наследници на най-чистите политически и патриотични традиции на съответните им буржоазии, готови да съберат - по израза на Сталин - знамето, което бяха пуснали да падне от ръцете им.

Още тогава интернационализмът беше сведен до още по-празна и риторична фраза от думата „международно братство на народите“, която Маркс в Критика на Готската програма яростно укори Германската работническа партия като „заимствана от буржоазната лига за свобода и за мира". Никаква международна солидарност не беше възможна – и никаква ефективна международна солидарност всъщност никога не се е случвала отново, дори в моменти на високо социално напрежение (миньорски стачки в Белгия, стачки на докери в Англия, бунтове на чернокожите пролетарии в американската автомобилна индустрия, френската генерална стачка от 1968 г. и т.н.) – защото беще обявено, че всеки пролетариат и „комунистическа“ партия трябва да разрешат и са единствените „компетентни да разрешават“ своите собствени специфични проблеми и всеки от тях се издига сам, в своя собствен “частен" кът, като защитник на институциите и традициите на родината, на националната икономика и дори на "свещените граници". Какъв е смисълът, в края на краищата, от един интернационализъм не на думи, а „в действителност“ (Ленин), ако посланието на „новите партии“ към света беше това за мирно съжителство и съревнование между капитализма и „социализма“?

Пролетарското движение ще се възроди в пълнотата на своите отличителни исторически характеристики при единственото условие, че се признае, че пътят към неговата еманципация е уникален във всяка страна и неговата уникалност трябва да бъде - в доктрината, принципите, програмата, практическите правила на действие - партия, не хибридна среща на безредни противоречиви програми, “ясно и органично надхвърляне на всички конкретни импулси, които произтичат от интересите на определени пролетарски групи, разделени на професионални категории и принадлежащи към различни нации, в синтетичен сила, работеща за световна революция” (Платформа на партийната политика, 1945 г.).

* * *

Отказът от страна на комунистическото движение на неговите международни революционни задължения беше също толкова ярко отразена в пълното и срамно изоставяне на класическите марксистки позиции относно въстаническите борби на колониалните народи срещу империалистическото потисничество. Тези борби в следвоенния период бяха приемат особено насилствен характер, в момент когато пролетариатът на империалистическите метрополии беше впрегнат във колесницата на буржоазната „реконструкция“ по страховит начин.

Изправени пред въоръжените борби на колониалните народи които вече разтърсват империализма в следвоенния период през 1920 г., вторият конгрес на Комунистическия интернационал и първият конгрес на източните народи очертаха грандиозната перспектива за единна световна стратегия която би консолидирала поражението на „социалното въстание в капиталистическите метрополии към националния бунт в колониите и полуколониите“. Този бунт, политически ръководен от младата колониална буржоазия, преследва буржоазната цел за национално единство и независимост, но в политическа ситуация, която „поставя диктатурата на пролетариата на дневен ред в целия свят“ (Ленин): от една страна. активната намеса в борбата на младите, политически и организационно независими комунистически партии начело на гигантски маси от работници и селяни, от друга, настъплението на столичния пролетариат срещу цитаделите на колониализма, би направило възможно изпреварването на национално-революционните партии и превръщането на първоначално буржоазните революции в пролетарски. Нищо от това не противоречи на схемата за перманентна революция, очертана от Маркс и въведена в действие от болшевиките в полуфеодална Русия от 1917 г.

Основната точка на тази стратегия можеше да бъде и беше само революционният пролетариат на „по-цивилизованите“ страни, тоест по-напредналите в икономическо отношение, защото тяхната победа и само тя би позволила на икономически ретроградните страни от колониалния свят да преодолеят исторически недостатък на тяхната изостаналост. Веднъж овладяла средствата за производство, след като поеме властта, столичният пролетариат би могъл да включи икономиката на бившите колонии в „Световен икономически план“, който, макар и единен като този, към който капитализмът вече клони, ще се различава по това, че не иска потисничество или завоевание, е без изтребление или експлоатация; и колониалните народи, благодарение на „подчиняването на непосредствените интереси на революционно победилите страни на общите интереси на революцията в целия свят“, биха постигнали социализъм, без да се налага да преминават през ужасите на капиталистическата фаза, която беше всичко толкова по-свирепа, колкото повече беше принудена да върви напред, за да достигне нивото на най-напредналите икономики.

Нищо от тази могъща сграда не е останало непоклатимо от опортюнизма от годините 1926-27, в които се разигра съдбата на китайската революция. В колониите самозваните комунистически партии, особено след Втората световна война, далеч от да „се поставят начело на експлоатираните маси“, за да ускорят откъсването си от безформения блок от множество класи, установени под знамето на националната независимост, последваха местната буржоазия и дори „антиимпериалистическите“ феодални класи и владетели и, когато взеха властта, те заявиха политическата програма за конституционна, парламентарна и многопартийна демокрация, „забравяйки“ да „поставят въпроса за собствеността на преден план“ и да се премине най-малко към конфискация без компенсация на огромните земи на собствениците на земя (жизнено свързани с търговската и индустриална буржоазия и чрез нея със самия империализъм), като никога не остави младия, но яростен и силно концентриран местен пролетариат в авангарда на селските и полупролетарските маси, живеещи векове наред в крайна бедност, за да се отърси заедно, от игото на капитала. В империалистическите метрополии, от друга страна, те се отрекоха от принципите на насилствената революция и пролетарската диктатура и, паднали дори по-ниско от реформистите от Втория интернационал, те се ограничиха във Франция по време на последната част от Алжирската война за независимост, както в Америка по време на войната във Виетнам, да се позовават на „мир“ и „преговори“ и да искат от съответните си правителства това „официално и чисто официално признаване на равенството и независимостта“ на младите нации, които Третият интернационал бе заклеймил като лицемерна дума от порядъка на "буржоазните демократи, които се маскират като социалисти".

Последствието от тази пълна загуба на марксистката перспектива на двойните революции беше и е, че гигантският революционен потенциал, съдържащ се в грандиозни и често кървави движения, чието бреме винаги и единствено се носеше от милиони пролетарии и бедни селяни, беше пропилян: в формално независими страни, алчни и корумпирани буржоази са на власт днес, толкова по-склонни да се съюзят отново с вчерашния „враг“, империализма, колкото повече осъзнават заплахата, която произтича от експлоатираните маси от градовете и селата. Междувременно капиталът в бившите метрополии, се връща в земите, от които позорно е бил принуден да напусне, чрез "помощи", заеми и търговия със суровини и готови продукти. В същото време парализата на пролетарското и комунистическото революционно движение в цитаделите на империализма даде вид на историческо оправдание на изродените маоистки, кастрови и гевариански теории, които сочеха фантомните селски, народни или либертариански революции като единствения възможен начин от блатистия свят на легитарния и пацифистки реформизъм. Изоставянето на главния път на интернационализма доведе и трябваше да доведе до това.

Но точно както интернационализмът, отхвърлен от партии свързани с Москва или Пекин, е предопределен да се издигне отново чрез вкореняване във фактите на все по-глобалната икономика и система на търговски обмен, така и краят на националната ипотека (която в колониите подкрепяше обединения фронт на всички класи, принудителна индустриализация и бързи трансформации на политически и социални структури) изтича, така че класовата война и диктатурата на пролетариата неизбежно и навсякъде се връщат на дневен ред. Международната комунистическа партия има задачата да помогне на младата местна работническа класа от така наречения Трети свят окончателно да отдели съдбата си от социалните слоеве на власт и да заеме мястото, което толкова трудно е извоювала за себе си в световната армия на комунистическата революция.

Завръщане към комунистическата програма

На програмно ниво нашата концепция за социализма се различава от всички останали по това, че постулира необходимостта от предварителна насилствена революция, унищожаване на всички институции на буржоазната държава и създаването на нов държавен апарат, който да бъде насочван в противоположна посока от една единствена партия: тази партия, която е  подготвила, консолидирала и довела пролетарските атаки срещу стария режим до успешен край.

Но точно както отхвърляме концепцията за постепенен и мирен преход от капитализъм към социализъм без политическа революция, тоест без разрушаване на демокрацията, така отхвърляме и анархистката концепция, която ограничава задачите на революцията до свалянето на съществуващата държавна власт. За ортодоксалния марксизъм политическата революция отваря нова социална ера, в която е важно да се предефинират големите фази:

  
1) Преходна фаза

Политически тя се характеризира с диктатурата на пролетариата; икономически, чрез оцеляване на форми, специфично свързани с капитализма: меркантилно разпределение на продукти, дори и от големи индустрии, а в определени сектори, особено селскостопански, производство от парцелен тип. Тези форми не могат да бъдат преодолени освен чрез деспотични мерки на пролетарската власт: преминаване под нейно управление на всички сектори от колективен характер (едра индустрия, едро селско стопанство, едра търговия, транспорт и др.); прилагане на огромен разпределителен апарат, независим от частната търговия, но винаги функциониращ, поне първоначално, според меркантилните критерии. В тази фаза обаче задачата на военната борба надделява над тази на икономическата и социална реорганизация, освен ако против всички разумни прогнози класата, свалена вътрешно и застрашена отвън, се откаже от всякаква въоръжена съпротива.

Продължителността на тази фаза зависи от една страна от проблемите, които капиталистическата класа ще създаде на революционния пролетариат, от друга страна от степента на реорганизационната работа, която е обратно пропорционална на икономическото и социалното ниво постигнато във всеки сектор и във всяка страна, което е по-просто за постигане в по-напредналите страни.

  
2) Долна фаза на социализма (или социалистическа фаза)

Втората ваза произлиза диалектически от първата фаза. Нейните характеристики са следните: пролетарската държава вече разполага с всички разменни продукти, дори ако все още съществува малък производствен сектор; това е условието за преминаване към разпределение, което вече не е парично, но все още запазва разменен характер, тъй като възлагането на продуктите на производителите зависи от тяхната работа, извършена чрез ваучери за работа, които са удостоверението за извършен труд. Тази система се различава съществено от капитализма, който приковава доходите на работника към стойността на неговата работна сила, изкопавайки нарастваща пропаст между живота на индивидите и социалните им възможности и богатствата на обществото. Тъй като вече няма никакво взаимодействие между нуждите и тяхното задоволяване нищо, освен задължението да се работи за всички способни индивиди, всеки напредък на обществото, което при капиталистическия режим се установява като потенциално враждебно към произвеждащата класа, пролетариата, веднага се превръща в средство за еманципация за целия вид. Въпреки това, ние все още съществуват форми, пряко наследени от буржоазното общество: «Същото количество труд, което производителят е дал на обществото в една форма, той получава в друга... Същият принцип, който регулира обмена, доминира тук на стоките, тъй като е размяната на неща с еднаква стойност... Равното право тук е следователно все още, винаги, според принципа, буржоазно право; въпреки че принципът и практиката вече не се сблъскват, докато размяната на еквиваленти, при размяната на стоки, съществува само средно, а не за отделния случай. Въпреки този напредък, това равно право все още има буржоазна граница... правото на производителите е пропорционално на тяхното трудово представяне" (Маркс, Критика на Готската програма). Преди всичко работата продължава да изглежда като социално ограничение, но все по-малко потискащо с подобряването на общите условия на труд.

От друга страна, фактът, че пролетарската държава разполага със средствата за производство, прави възможно (след драконовското потискане на всички безполезни или антисоциални икономически сектори, започнало още в преходната фаза) ускорено развитие на пренебрегнатите сектори при капитализма, преди всичко жилищата и селското стопанство: освен това, тя позволява географска реорганизация на производствения апарат, водеща в крайна сметка до потискане на антагонизма между града и селото и до формирането на големи производствени единици в континентален мащаб. Тя също така позволява интегрирането на дребните производители в общественото производство, благодарение на предимствата, които пролетарската държава ще позволява, стига да приемат прехода към по-напреднали и концентрирани форми на производство поради ефективният и монопол върху индустриалното производство.

И накрая, всички тези постижения предполагат премахването на общите условия, които, от една страна, ограничават женския пол до непродуктивна и черна домакинска работа, а от друга, ограничават голям брой производители само до физически дейности, превръщайки интелектуалния труд в и научно познание, социална привилегия само за една класа.

По този начин, заедно с премахването на различните класови взаимоотношения със средствата за производство, има перспектива за изчезване на фиксираните приписвания на дадени социални задължения на определени човешки групи.

  
3) Висша фаза на социализъм (или комунистическа фаза)

До степента, в която изпълнява тези задачи, за които е родена и които надхвърлят нейната историческа функция на предотвратяване и потискане на опитите за капиталистическа реставрация, държавата има тенденция да изчезне като държава, тоест като господство над хората, да стане прост апарат за управление на нещата. Това изчезване е свързано с изчезването на различни и противоположни класи на обществото и следователно се случва с трансформацията на повече или по-малко дребния фермер (или занаятчия) в истински индустриален производител. Така стигаме до етапа на висш комунизъм, характеризиран от Маркс по следния начин: "В една по-висока фаза на комунистическото общество, след като подчинението, което подчинява индивидите на разделението на труда, е изчезнало, а следователно и контрастът между интелектуалния труд и физическият; след като работата е станала не само средство за живот, но и първа жизнена потребност; след като производителните сили също са нараснали с всестранното развитие на индивидите и всички източници на колективно богатство протичат в цялата си пълнота, едва тогава тесният хоризонт на буржоазното право може да бъде преодолян и обществото може да напише на своите знамена: Всеки според способностите си, на всекиго според нуждите!"

Този велик исторически резултат включва не само унищожаването на антагонизмите между хората, причината за тяхното безпокойство и тази „обща, частна и постоянна“ несигурност (Бабеф), съдбата на човека в капиталистическото общество; това е условието за истинско господство на обществото над природата, което Енгелс нарича "преминаване от царството на необходимостта към това на свободата", в което развитието на човешките сили става за първи път самоцел на човешката дейност. Именно тогава в социалната практика се осъществява разрешаването на всички антиномии на традиционната теоретична мисъл „между съществуването и същността, обективацията и самоутвърждаването, свободата и необходимостта, индивида и вида“ (Маркс), така че комунизмът заслужава квалификацията че основоположниците на научния социализъм са го прилагали като „окончателно разрешената енигма на историята“.

Реконструкция на комунистическата партия в световен мащаб

Преустройството в национален и международен мащаб на пролетарска политическа партия, способна да осигури приемственост на революционната политика, не може да стане действителен исторически факт, ако авангардните сили на пролетариата на напредналите и слабо развитите страни не се ориентират около дефинираните по-горе основни позиции. Ортодоксалния комунизъм се отличава от всички разновидности на социалистически екстремизъм, като отрича, че същите закони, които в настоящата, по същество фашистка, фаза на капитализма обуславят изчерпването на политическите борби между буржоазните партии също прави пролетариата неспособен да се формира в революционна партия. Той твърди, напротив, че именно затъмнението на опозициите, дори и формалните, между класическото дясно и ляво, между либерализма и авторитаризма, между фашизма и демокрацията, осигурява най-добрата историческа основа за развитието на една определена комунистическа и революционна партия.

Осъществяването на тази възможност зависи не само от неизбежното избухване на открита криза, повече или по-малко кратка и под каквато и да е форма, но и от обективното засилване на социалните конфликти дори по време на фазите на експанзия и просперитет. Който изразява и най-малкото съмнение в това, всъщност се съмнява и в историческата перспектива на комунистическата революция. Подобно отношение може да се обясни с дълбочината на отстъплението, причинено от дегенерацията на 3-тия Интернационал, 2-рата империалистическа война и световното разпространение и последващото укрепване на капитализма. Това е просто отражение на временния триумф на капитала в главите на неговите "гробари". Но далеч от това да даде вечен живот на този режим, неговият триумф всъщност подготвя, като го прегради, най-жестокия революционен взрив в историята.

* * *

Развитието на партията не може да се подчинява на формални правила от типа, който много антисталинистки опозиции твърдят под името "демократичен централизъм" и които се състоят в твърдението, че нейната правилна ориентация зависи от свободното изразяване на мисълта и волята на партията, пролетарска „основа“ и зачитане на демократичните правила и избирателни канони при определянето на отговорните лица на различни нива. Без да отрича, че задушаването на опозицията и процедурните нередности ефективно са послужили за ликвидиране на комунистическата революционна традиция в Русия и по света, нашата партия определя и винаги е определяла тази ликвидация по същество като ликвидиране на програма и тактика а възможното връщане към здрави организационни норми, поискано от троцкистите, не би било достатъчно за предотвратяването и. По същия начин за в бъдеще, вместо на устав, включващ широко и редовно използване на мажоритарния механизъм, ние разчитаме на едно недвусмислено и без отстъпки определение на целите и средствата на революционната борба.

Или партията успява да избере в себе си органи, които очевидно са способни да прилагат без колебание нейния „катехизис“, или самото й съществуване трябва да бъде поставено под въпрос. В този случай трябва да се направи именно този избор, а не някакъв модел на вътрешно функциониране. Това е съдържанието на формулата на органичния централизъм, която нашето течение и партията днес винаги са противопоставяли на тази на демократичния централизъм. Тя поставя акцент върху единствения наистина съществен елемент, който е уважението не към мнозинството, а към програмата; не на лично мнение, а на историческата и теоретична традиция на движението. На тази концепция съответства една вътрешна структура – ​​която непокаяните поддръжници на индивидуалните или колективните свободи биха могли да маркират като диктатура на комитети и дори на индивиди – която по същество реализира без постоянството на партията като революционен организъм: диктатурата на принципите. След като това условие бъде постигнато, дисциплината на основата към решенията на центъра се постига с минимално напрежение, докато истинска диктатура на индивидите става необходима, когато тактиката на партията е лишена от програмата, пораждайки напрежение и сблъсъци, които се ръководят само от дисциплинарни мерки, както се случи в Интернационала още преди победата на Сталин.

Историческото развитие на класовата партия проявява, в която и епоха да се случи, "движението на авангард на пролетариата от терена на спонтанните движения, породени от частични и групови интереси, към този на общопролетарското действие". Този резултат се благоприятства не от отричането на тези елементарни движения, а напротив от участието на партийния организъм, макар и в зародиш, във физическите борби на пролетариата. Работата на идеологическата пропаганда и прозелитизма, която естествено следва вътреутробната фаза на идеологическото изясняване, следователно не може да бъде отделена от намесата в икономическите борби, които, без изобщо да приписват стойността на самоцел на профсъюзните „завоевания“, се подчиняват на двойна грижа: 1) да превърнат тези движения в средство за придобиване на опит и обучение, необходими за истинска революционна подготовка чрез безмилостна критика на прогнозите, постулатите и методите на профсъюзите и партиите на класовото сътрудничество, които ги контролират; и 2) в по-напреднал стадий постига тяхното обединяване и революционното им преодоляване в живия опит, тласкайки ги към тяхната пълна и цялостна реализация.

* * *

През последните десетилетия официалните профсъюзи стават все по-невъзприемчиви към всички опити за уеднаквяване и обобщаване на борбите и резистентни към редовите искания и нужди. В резултат на това най-добрите и най-ефективните борби са били тези, които са започнати и проведени извън контрола на големите профсъюзни федерации. Организациите, родени от такива борби, имат богат опит, който партията подкрепя с всички средства, защото това е ценен опит за пролетарите. Въпреки че не може да се изключи възможността класата да пренасочи официалната синдикална политика на класови основания (напр. в моменти на широко разпространени работнически вълнения и големи икономически движения), в момента тези организации изглеждат по-скоро като агенции на буржоазната държава в работническата класа, отколкото като органи на пролетарската икономическа борба.

* * *

Ако е вярно, че днес всички проблеми, свързани с развитието на партията, възникват в историческата рамка на безпрецедентна идеологическа и практическа криза в международното социалистическо движение, това въпреки миналия опит е достатъчно, за да се установи закон: възстановяването на настъпателната сила на работническата класа не може да бъде резултат от ревизия, от актуализиране на марксизма или най-малкото от „създаване“ на уж нова доктрина, а може да бъде само плод на това възстановяване на първоначалната програма която, изправена пред отклоненията на Втория интернационал, беше осигурена от болшевишката партия и която, изправена пред тези на Третата, беше осигурена от италианската марксистка левица при още по-лоши общи условия. Каквито и да са секторите, в които борбата за комунизма е предназначена да се възроди, каквото и време да ни дели от възраждането, бъдещото международно движение може да бъде само историческата стъпка на придвижване на борбата, поддържана от това течение, и е вероятно, че дори физически ще има решаваща роля. Следователно в настоящата фаза възстановяването на ембриона на Интернационала може да приеме само една форма: присъединяване към програмата и действията на Интернационалната комунистическа партия и създаване на организационни връзки с нея, така че да отговарят на принципа на органичнния централизъм и да са освободени от всяка форма на демокрация.

* * *

За днешното общество комунизмът е абсолютна и световна необходимост. Рано или късно пролетарските маси ще се върнат, за да щурмуват крепостите на капитализма в огромна революционна вълна. Унищожаването на тези крепости, победата на пролетариата може да се случи само ако тенденцията към възстановяване на класовата партия се задълбочи и обхване целия свят. Формирането на световната партия на пролетариата; това е целта на всички, които желаят победата на комунистическата революция, а срещу нея вече се борят обединените сили на буржоазния интернационал.